Необходимо ли е една икономика да задлъжнее за растеж

А дали е необходимо да си мислим, че живеем по-добрe до един момент, в който ще трябва да платим цената за това?! Поглеждайки назад в стопанската история, проблемът не е в самия отговор на въпроса, а в това как ще бъде прочетен и какъв урок ще остави, защото, както обща отговорност няма, така и цената на това да мислим, че има,ще ни излезе солена– загуба на свобода.

Доколкото задлъжняването на една икономика е резултат от провеждането на определена фискална и парична политика, един от големите спорове в икономическата теория си остава свързан с размера на държавната намеса и нейната роля за генериране на стопански растеж. Може ли държавата да бъде добър стопанин, а водените от нея интервенционни политики предпоставка за повишаване благосъстоянието на обществото?! Или вместо това правителството и чиновническият апарат трябва да оттеглят своето влияние върху икономическата активност на пазарните агенти и оставятчастният сектор бъде основен двигател на икономическия подем?

Една икономика не е необходимо да задлъжнее, за да реализира висок стопански растеж. Ефектът е краткосрочен и не води до желаните положителни резултати в дългосрочен план. Според принципите на кейнсианската теоритична концепция, един от начините, по който държавата може да влияе върху растежа е чрез използване инструментите на фискална политика. Познатият сценарий, нека увеличим правителствените разходи за покупка на стоки и услуги и задвижим потреблението, изглежда колкото лесно, толкова безинтересно, а дори и опасно упражнение.  Икономиката, обаче, не е просто наука за стоки и услуги, а за човешкото действие на отделните индивиди. Карл Менгер, считан за основател на Австрийската школа, я вижда като наука за индивидуалния избор. Кой, ако не самият индивид, знае кое е добро и кое не за него, кога има необходимост да потребява и кога да спестява, или защо да търси възможности в определена дейност, когато би видял по-добра за него алтернатива в някоя друга?!

Да цениш свободата е като да вярваш в себе си, в избора и целите си. Да знаеш, че ако паднеш е защото сам си скочил, но въпреки това рискуваш, поемеш отговорност и научиш нещо ново за самия себе си. В един свободен пазар, липсата на сигурност е движещ механизъм за непрекъснато усъвършенстване и подобряване стандарт на живот, докато за държавата е главно средство за масова манипулация и все по-голяма регулация. Колкото повече хората са склонни да прехвърлят отговорност за вземането на едно или друго решение на държавата, с толкова по-голяма власт тя разполага върху неефективното разходване на публични средства. Прекомерният дефицит и публичният дълг, натрупани с цел стимулиране на съвкупното търсене и очаквано потребление, водят до изкуствен просперитет и изкривяване на основните икономически процеси, постепенна загуба на конкурентоспособност, иновативност, доверие сред обществото.

Всяко правителство е изправено пред изкушението да финансира приоритетно текущите си разходи, но колкото повече влияние има върху икономическата активност, толкова по-вероятно е да влезе в негативната спирала на бюджетен дефицит. Пътищата за покриването му минават от набиране на заемни средства до ползване на фискални буфери, а защо не и до повече приватизация на държавни активи. Паричната политика на Федералния резерв на САЩ е друг пример за това по какъв начин държавата може да влияе върху икономиката и финансира дефицита си.  По принцип, ниският лихвен процент е важен индикатор за бизнеса, тъй като сигнализира кога в банковата система има достатъчно спестявания, които потребителите могат използват в бъдещи периоди, и кога е подходящ моментът предприемачите за заемат изгодно и инвестират в бъдеща продукция. Проблемът е, че понижаването на лихвените проценти не винаги се случва по естествен път. Банките могат да разполагат с достатъчно ликвиден ресурс вследствие и от получени нисколихвени заеми от централната банка, например.  Такива интервенции подкрепят не икономиката, а илюзията, че в нея има повече свободен за инвестиции капитал, отколкото съществува, т.е. потребителите реално не спестяват, а потребяват, а за инвеститорите грешният сигнал се оказва грешна инвестиция. Ето как една намеса на държавата може да доведе до свръхинвестиране и свръхзадлъжняване и вместо икономически растеж да настъпи очистителна кризата.

И понеже, винаги от едно действие може да има положителен, отрицателен или никакъв резултат, ясно се видя, че по пътя към растежа тръгват само тези икономики, които съумеят да правят структурни реформи, а не дефицити, да създават среда, а не окови за предприемчивостта. Разликата в показателите на Естония и Португалия е очевидна. Страните, които поддържат нисък публичен дълг, прогресират по-бързо в сравнение с такива, в които традиционно бюджетните разходи надвишават бюджетните приходи. Докато в Естония се правеха реформи, след което последва растеж, то в Португалия се трупаха задължения до онзи критичен момент, в който единственото решение остава спасение или фалит. Е, необходимо ли е тогава да си мислим, че живеем по-добре до този момент, в който ще трябва да платим цената за това?

Източници:

1. Кой е виновен за кризата? Отговорът на австрийската икономическа школа, ИК „Сиела“;
2. The Free market and Its Enemies: Pseudo-Science, Socialism and Inflation – Ludwig von Mises
3. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/tgm/table.do?tab=table&plugin=1&language=en&pcode=teina225
4. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/tgm/refreshTableAction.do?tab=table&plugin=1&pcode=tec00115&language=en;
5. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/tgm/refreshTableAction.do?tab=table&plugin=1&pcode=teina200&language=en

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!