Стимулите в българската пенсионна система

“Не искам да плащам осигуровки докато работя, а ако плащам, то те да са възможно най-малко, искам да се пенсионирам рано и да получавам голяма пенсия в продължение на дълги години.”

 Макар и явно лишена от всякаква икономическа логика, това би било мечтаната пенсионна система на голяма част от населението. Кой не би искал да бъде нетен бенефициент от пенсионната система или иначе казано да извлече повече, отколкото и е дал?

Свидетели сме на достатъчно много примери в публичното пространство, които еднозначно показват целенасочени и умишлени действия или към по-малко „даване“ в системата или към повече „извличане“ от нея. Позицията, която човек е заел да „дава“ по-малко или да „взима“ повече е предопределена в голяма степен от това дали в сегашния момент финансира системата или тя него.

От една страна, хората, които я финансират (осигурените лица) са склонни да прикриват реалния си доход с цел да платят по-малки осигуровки за пенсия, а ако не могат да го направят, то започват да оказват политически натиск за намаляване размера на вноската. От друга страна, бенефициентите на пенсионната система (пенсионерите) са мотивирани да предприемат каквото и да е, стига то да води до по-голям размер на пенсиите им. Увеличаване броя на отпуснати пенсии за инвалидност, чиято достоверност е най-малкото съмнителна и тенденцията да се гласува за политическа партия, която обещава по-щедър размер на пенсиите, подкрепят именно това поведение сред тях. И всичко това само и само човек да бъде „на далавера“ от пенсионната система, а не „прецакан“ от нея.

Истинският проблем обаче не е в поведението на хората, а в стимулите, които сегашната пенсионна системата е създала. Всъщност, поведението е просто очаквано следствие от тях, което не бива да изненадва никого.

С приемането на Кодекса за задължително обществено осигуряване и Закона за допълнителното доброволно пенсионно осигуряване, от началото на 2000 г. българската пенсионна система започва да функционира по тристълбовия пенсионен модел на Световната банка. Макар, че два от трите стълба са базирани на принципа на капиталово натрупване (capital gain), водещият пенсионен стълб в България е този на фонд „Пенсии“ част от Държавното обществено осигуряване (ДОО), който е от разходо-покривен тип (pay-as-you-go) и се администрира от публичната институция Национален осигурителен институт (НОИ). Неслучайно пенсионните фондове с капиталово натрупване в България са обединени под името допълнително пенсионно осигуряване (ДПО), което подсказва за допълнителната, допълващата им, но не водеща роля в целия пенсионен модел. Именно първият стълб е този при който стимулите провокират участниците в пенсионната система (осигурени лица и пенсионери) да реагират по гореописания начин.

Всичко идва от факта, че при разходо-покривния пенсионен модел, пенсиите на сегашните пенсионери се финансират с набраните осигурителни вноски от сегашните работещи. Този принцип пенсионната системата от разходо-покривен тип нарича ‘’солидарност’’ между поколенията, тъй като се получава така, че по-младото поколение плаща за по-старото (солидарно е с него) с надеждата, че в бъдеще следващото, все още неродено поколение също ще бъде поне толкова солидарно с тях.

Така функциониращ, първият пенсионен стълб в България провокира следните действия сред участниците си:

• Осигурените лица осъзнават, че бъдещето е несигурно и, че може и изобщо да не доживеят възрастта за пенсиониране, затова правят всичко възможно или да не плащат никакви осигурителни вноски за пенсия, или те да са с минимален размер. По този начин техният разполагаем доход сега е по-голям и е за предпочитане пред сляпата надежда, че един ден ще получат пенсия, ако все пак решат да платят осигуровката си. Дори осигурените лица да имат оптимистични възгледи за тяхната продължителност на живота, което е напълно нормално, пак не са особено стимулирани да внасят осигуровки, тъй като тяхната бъдеща пенсия няма да зависи толкова пряко от направените вноски днес от тях самите, колкото от вноските, които ще плаща бъдещото работещо поколение за тях. Във всеки случай принципът на „солидарността“ в публичната система не стимулира сегашното работещо поколение да плаща осигуровки за пенсия.
• Пенсионерите считат, че след като цял живот са работили и съответно внасяли своите осигуровки, е крайно време да се насладят на заслужената си почивка и пенсия. Независимо колко дълго и в какъв размер са плащали своите осигурителни вноски, докато са били в трудоспособна възраст, желанието на пенсионерите е едно – да получават, колкото се може по-висока пенсия. Водени от този стимул, пенсионерите са в голяма степен склонни да дадат своя вот за тази политическа партия, която им обещае най-голям размер на пенсията тук и сега. А партиите отлично знаят, че имат тази власт, тъй като управлението на фонд „Пенсии“ в НОИ е силно политически концентрирано и слабо се влияе от външни фактори, като състояние на икономиката, демографски процеси, здравословното състояние на трудоспособната част от населението и т.н.

Стремежът на осигурените лица и пенсионерите да станат нетни бенефициенти от пенсионната система не само е очакван, предвид зададените стимули в разходо-покривния стълб, но и е естествен . Всъщност, в това няма нищо нередно, странно или неморално. Подсигуряването на старините е вид финансова инвестиция и не се различава по-никакъв начин от която и да било друга такава. Всяка успешна инвестиция е именно тази при която генерираните ползи са повече от първоначално вложените ресурси. В контекста на разходо-покривния пенсионен модел обаче, тази разлика създава дефицит в системата или на нейния вход (по-малко постъпления от осигурителни вноски) или на нейния изход (по-висок размер на плащанията за пенсии). Именно, заради принципа на „солидарност“, характерен при първия пенсионен стълб, осигурителните вноски, които правят сегашните работещи не могат да се приемат като финансова инвестиция, тъй като липсва натрупване, капитализация и индивидуализация на средствата.

Основният недостатък в първия пенсионен стълб в България не се корени толкова в поведението на участниците в системата, колкото в невъзможността на модела като такъв да зададе правилните стимули, които да доведат до устойчиво решение за подсигуряване на адекватни доходи на пенсионерите.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!